Историята на едно момиче, минало през страшния кръг на Булимията

Девети, десети или единадесети клас ..... незнам. Тогава когато Дядо Коледа отдавна не сбъдваше желания. А той сбъдвал ли е въобще? Не си спомням ...... Тогава открих друго вълшебство. Хапваш, ядеш, тъпчеш се, изпълваш се и готово ....... днес си щастлива. А утре? Утре пак ........и пак .........и пак.  Щастлива, но дебела. Да съм дебела, без самочувствие, с наведена глава! О не, нестава! Друго трябва .....  Ям, тъпча се, изпълваме се, добре ми е ........ повръщам, спокойна съм. Фокус-мокус:  имам проблем – ям – няма проблем; повръщам – не съм дебела. Супер!

И така година две .... пиле две .... тоалетна две ...... Булимичка съм ... А не, не съм! Просто обичам да си похапвам, но искам да изглеждам добре. А това ли е? Е вярно, ям когато ми се яде, когато не ми се яде, когато съм тъжна, когато съм весела, когато съм самотна, когато съм провалена, когато съм неразбрана, когато съм обичана, когато съм недостойна, когато съм лоша......... Какво се оказва? Храната е моята утеха, а булимичните ми навици, средство да се накажа. Потресаващо! Това е нечувано, как може, та аз съм силна, умна, хубава, с добри приятели.....

Това не е моята история. Аз просто обичам да си похапвам, но нали за да те харесат трябва да имаш тънка талийка и аз какво да правя, доказвам се ... повръщам. И така година, две, три ... доказване и безконтролно повръщане .... навсякъде. Е май прекалявам вече, трябва да спра. Това разбира се не е проблем, казвам край и това е .... Край, край ама като ми е гадно ... Е добре де, хайде и този път, може и още веднъж, това е за последно ......... немога, трябва пак да го направя. Луда ли съм, подута ли съм, обичана ли съм, достойна ли съм....

И така вълшебството започна да ме притиска, ограничава, лъже.

Ееее, ама трябва и малко радост в тоя живот. Ще си хапна и ще повърна ...... Да си имам радостта! Аз май съм пълен провал! Не се харесвам и не се обичам! Боли ме, срам ме е, страх ме е, виновна съм... Успокой се де .... я си хапни.......... И така всичко отначало.

Точно как, кога и къде приключи тази история, незнам. Може би там някъде далеч от съвършенството, главната героиня намери и обикна себе си. А може би когато  разбра, че е нито по-малко, нито повече от себеподобните. Или пък когато се научи да плаче, да прощава,  да приема, да разбира. Незнам. Да не забравяме, че не съм била там.