понеделник, 24 декември 2012 г.


Скъпи Приятели,

Весело посрещане на Коледа и Нова Година!

И нека коледните и новогодишните ви празници да са
изпълни с любов, радост, щастие и позитивни надежди!

Честито Рождество Христово и Успешна Нова 2013 година!!!

Екипа на Асоциация УНИКАЛ



четвъртък, 20 декември 2012 г.

Анорексията през погледа на една засегната

Разказът e на една 22-годишна аноректична пациентка (168см., 34кг.): Баща ми е служител, майка ми е домакиня. Имам брат, който е две години по-малък от мен. Обръщайки поглед назад, бих казала, че израснах, обградена от много грижи, и бях много амбициозна. Винаги съм била отличничка в училище, ходех на уроци по балет, цигулка и пиано. Болестта ми започна, когато бях в девети клас. По това време майка ми се разболя от диабет, но също така пиеше много. От този момент тя се превърна в абсолютен център на семейството. Баща ми се грижеше само за нея. Външно погледнато, ние бяхме перфектното, супер хармонично семейство. Всеки ден се карах с майка ми, мразех я заради нейната болест, но най-вече заради алкохола. Винаги имах угризения на съвестта след скандалите, защото тя беше толкова болна. Избягвах в домашните си и само учех. У нас в семейството всичко се въртеше само около яденето. За мен тогава нямаше нищо друго освен уроци и приготвяне на храна. Ядях все по-малко и се чувствах добре. След завършването си исках да се изнеса, да започна нов живот, но не беше толкова просто (….) заниманията с храната са основно съдържание на живота ми. Мога да мисля само за ядене, не мога да се освободя от тази натраплива мисъл. Трябва да преценявам всичко, да знам преди всичко калориите, вече не мога да ям нищо друго освен пълнозърнест хляб и диетичен маргарин. Това безкрайно ограничава живота ми: избягвам покани, за да не се изкуша да изям нещо друго. Вече не мога да се концентрирам върху нищо, имам чувството, че всяка дейност ме преуморява. При това съм физически изтощена, имам световъртеж, тремор, спазми в стомаха и постоянно чувство, че ще се пръсна от гняв. Трудно издържам присъствието на много хора. Изолирам се все повече. Но естествено се владея. Животът ми е същинско мъчение. Преминах през няколко терапии (….) Чувствам се тотално зависима от другите хора. Имам ужасен страх от глада си и от това, че мога да надебелея. Искам отново да се храня нормално, да се нахраня донасита. Искам да се науча да създавам истински връзки с хората.

 

вторник, 18 декември 2012 г.

Историята на Най-слабата жена в света - Анорексичката Валерия Левитин тежи 26кг


Екстремната анорексичка Валерия Левитин се смята за най-слабата жена в света. Тя тежи само 26 килограма. Недохранената й фигура и тънките й като клечки бедра са ярко предупреждение за опасностите от хранителните разстройства.
По думите на Валерия, което е доста притеснително, тя получава писма от момичета-почитателки, които отчаяно се опитват да копират нейния външен вид на скелет. “Всичките писма, които получавам, са от жени, предимно на между 20 и 30 г., които ме смятат за вдъхновение. Затова искам да водя кампания срещу анорексията. Няма да ги уча как да умрат. Това не е игра, това не е шега, това е животът ви”, споделя Валерия.


Жената-скелет, развила хранително разстройство в тийнейджърските си години, реши да говори пред в. “Сън” за болестта, съсипала живота й, и как отчаяно се бори да спечели битката с нея, за да има семейство. “Искам да споделя моята история, за да помогна на болните и техните семейства да не повторят моята грешка. Искам младите хора да живеят щастлив, здравословен и смислен живот. Анорексията ме направи самотна, непривлекателна и отблъсна хората около мен”, казва Левитин, която е родена в Русия, но сега живее в Монако.
Валерия е висока 176 сантиметра и теглото й трябва да бъде около 57 килограма. Вместо това тя тежи само около 26 килограма – по-малко от половината нормално тегло. Болестта до такава степен се е отразила на Валерия, че тя дори не може да си спомни вкуса на хляба. Дневният й режим на хранене се състои само плодове и съвсем малко месо и зеленчуци. Много храни трябва да бъдат избягвани, защото тялото й вече не може да ги понася.
Валерия си няма приятел от над 10 години заради болестта й. “Много е трудно да имаш връзка, когато не можеш да вършиш обичайните неща, които се правят с партньора ти, като вечеря в ресторант или да се радваш на живота като цяло. Хората не искат да са около някой, който не е в добро настроение. Те искат да живеят щастлив живот, а не да се чувстват така, сякаш са приковани за този човек”, споделя анорексичката.
Валерия вярва, че критиките на майка й като дете са основната причина за състоянието й. “Майка ми се страхуваше, че ще порасна дебела, като моите роднини. Заради това тя ограничи храненето ми още в много ранна възраст. Караше ме постоянно да се тегля, да не би да съм наддала. Аз бях единствено дете в семейството и тя искаше да съм перфектна”, обяснява жертвата на майчинската обич.
На 16 г. Валерия тежи 63.5 килограма. Тогава тя се мести в Чикаго, заедно с майка си и пастрока си. Преместването обаче оказва още по-голям натиск върху нея да бъде слаба. “Средата бе много различна. Исках да бъда като другите. Мислех си, че, ако отслабна, ще бъда приета. Започнах да изключвам определени храни от режима си. Спрях захарта и въглехидратите. Попаднах в капана, в който трябваше да отслабвам постоянно, за да се чувствам доволна от себе си. Сега е почти невъзможно да си върна теглото, което свалих, защото тялото ми не може да усвоява много храни”, разказва Валерия.
Друга причина за екстремното отслабване на Валерия са били коментари на нейни съученици. Веднъж един от тях се подиграл с тялото й и Валерия станала още по-решена да отслабва. “Играехме футбол. По време на играта мъжът каза: Знам как може да спечелим. Да запушим вратата с Валерия. Това срина целия ми свят”, припомня си тя.
Докато навършила 23 години, Валерия се стопила наполовина, а опитите й да стане модел, само влошили нещата, защото на нея отново й било казано, че тя е дебела. Страстта на Валерия бил балетът и тя мечтаела да стане балерина. Но мечтата й била съсечена, когато тя била на 24 г. На слабата жена й било забранено да танцува заради притеснения за нейното здраве.
През следващите 10 г. тя посетила над 30 специалисти по хранене, а теглото й в един момент достигнало до ужасяващите 20 килограма. “Това не е болест, която може да бъде излекувана от лекари”, подчертава тя. Днес Валерия взима всякакви хранителни добавки, за да контрира риска от наранявания и припадъци.

Източник: Блиц

петък, 14 декември 2012 г.

Моята Борба с Анорексията ... "Това е най-тежката и най-трудно постижима победа в тоя свят - победата над самия себе си!“

Още като малка бях злоядо слабичко момиченце, което много плаче. Не обичах да ходя на детска градина, най-спокойно се чувствах у дома. Но това беше само докато учех в родното ми село. Когато станах в 7-ми клас затвориха училищетo и се наложи да ме преместят да уча в съседния град. Трудно ми беше само първата година. На следващата нещата започнаха да се променят. Свикнах с обстановката, с учителите, създадох си приятелства. Нямах и проблеми с ученето винаги съм била отлична ученичка, много любознателна.
И така... може би, защото се успокоих започнах да се храня добре. Качих и килограми, но в никакъв случай не ми бяха в повече. Чувствах се прекрасно. Ако преди това бях 46-47 кг. след година ги направих 54-55 кг. с височина 170 см. Започнах да усещам все повече погледите върху мен. Хората ми правеха комплименти. Не бях свикнала с това, но ми харесваше. Бях щастлива. Всичко беше чудесно, докато един ден в главата ми не се отключиха мисли, които щяха да са предпоставка за по-нататъшните проблеми с храната.

Тогава бях в 9-ти клас
В дните около Kоледа се събрахме почти всички роднини. Веселяхме се, играехме на игри, похапвашме. Аз много обичах сладичко и не се сдържах. В един момент обаче апетита ми секна, а това стана след като леля ми каза: „Абе, Наде, доста са ти напълнели краченцата и дупенцето също. Трябва да ограничиш храната.“ Тогава аз се погледнах и се замислих... Преди това баща ми също беше подмятал подобни фрази, но те бяха под формата на шега и аз не им бях обърнала внимание. След този случай обаче, нещата се промениха – станах доста чувствителна на тази тема.
Спирането на храната при мен не стана изведнъж, както при някои други, а постепенно, което до някъде е добре.  Малко по малко отказах основни храни като хляб и всички други тестени изделия. Месо също избягвах, в началото не го бях изключила напълно.

Единственото, което не ограничих и не успях да откажа, беше ябълката. Ядях с килограми. Може би този плод ме спаси... незнам ?! Сега ям по 1-2 на ден.

В училище не си купувах нормални закуски. Ядях по едно десертче или 2-3 бисквитки с шоколад и пакетче хрупки/зринчо + някакъв малък сок. Това всъщност ми беше основното хранене, докато се прибера. Като се приберях лъжех, че съм обядвала и то много обилно и не мога нищо повече да ям. След което веднага се качвах на кантара и се молих да съм свалила. Ако това беше така – летях от щастие, ако ли пък не се вкисвах и никой не можеше да ми оправи настроението.

Отначало близките ми вярваха на лъжите, но когато отказа да се храня стана системен и видимо отслабнах, започнаха да се съмняват. А когато дойде лятната ваканция и аз си останах в къщи, на всички им беше ясно, че съм със симптоми на анорексия.
Преди да продължа с историята си искам да кажа, че имам страхотни родители, с които се гордея. Изключително грижовни и всеотдайни, както те така и милата ми баба, която е отгледала мен и по-малката ми сестра с най-голямата любов на света. Обичам ги и им благодаря от сърце за всичко! ♥
Веднага след като се усетиха те започнаха да разговарят с мен. Опитваха да ме убедят, че това, което правя е изключително вредно. Четяха ми материали по този въпрос, пускаха предавания, посветени на болестта, с надеждата да се осъзная. За съжаление обаче без резултат. Аз повтарях: „Да, да..“ и пак правех, каквото си знам – не ядях и лъжех, за което.
След като видяха, че добронамерените и поучителни разговори на тема нормално хранене не помагат, родителите ми предприеха по-строги мерки: следене на това кога, по колко и най-вече, какво ям. Но така нещата все повече се влошаваха.
Криех хляб в шкафовете ми за дрехи или учебници! Ако не го бях изхвърлила майка ми го откриваше и се карахме. Аз се опитвах да ги убедя, че няма нужда от всичко това, че съм добре, че се храня. Но всъщност не осъзнавах, че заблужадах себе си...

Много се притесняваха за мен. На моменти се чувстваха безсилни. Виждаха, че ме губят, че гасна пред тях с всеки изминал ден и това ги убиваше. През сълзи на очи ме молеха да започна да се храня, да се осъзная. Казваха ми: „Ако не мислиш за себе си, поне помисли за нас!“. Но не можех, съзнанието ми беше замъглено. Мислех най-близките ми хора за врагове.
Разговори, кавги, разговори, молби... и така дълго време. Нищо не помагаше. Усетих, че баща ми се отчужди. Все по-рядко си говорехме. Тежко му беше – усещах. Тогава му се сърдех, че не споделя, но сега го разбирам. В повече му бяха дошли лъжите и всичко останало. Кошмар преживяха тези хора с мен. Не знам как издържаха, цял живот няма да ми стигне, за да им се извиня за това, което им причиних.
Времето минаваше, но промяна в състоянието ми нямаше. Въпреки това аз имах амбиции. Много исках да стана студентка. Старетелно учих за изпити, явих се и ме приеха в УНСС. Това беше един от най-хубавите периоди в моя живот. По това време започнах връзка и с досегашния ми приятел, който преди това ми беше съученик в гимназията. Първата година него не го приеха и той остана да работи в родния си град. Аз не исках да съм далеч от него и бях готова да се откажа, но той ме убеди, че не трябва да изпускам шанса си. И така заминах за София.

Много трудно беше преди да дойде при мен. Огромен, необятен град (тогава така ми се струваше), в който не познавах никого. Трябваше да се оправям с всичко сама. Предметите в университета бяха трудни, а преподавателите, изискващи. И каквато съм си притеснителна и ревлива само това ми трябваше, за да се задълбочи болестта. През месеците, в които бях сама почти нищо не ядях. Единственото нещо, което слагах в устата си беше ябълки и малко мляко. Парите, които ми даваха ги използвах за ваучери, за да се чувам с приятеля ми и за пътни. При всяко мое прибичане изглеждах и бях все по-слаба. Майка ми ме заплаши, че ако нещата продължават така, ще ме спре от университета.

След като приятеля ми дойде да живее при мен започнах да хапвам и по-сериозни храни като задушени зеленчуци с малко сирене, супичка, салата от домати и краставици, овесени ядки и никакъв хляб, замествах го с две-три солети на ден. В  хранителния магазин, често можехте да ме видите при щанда за диетични храни. Постоянно се чувствах дебела, исках да свалям килограми. По тази причина имаше дни, в които не ядях дори и от леките храни, споменати по-горе. И най-страшното е, че мислех това за напълно нормално. Смятах, че се храня изключително здравословно. Но уви, беше точно обратното. Да съм болезнено слаба, това беше моята най-голяма мечта, но хората са казали: „Внимавай, какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне“. Ее сбъдна се, но..
Недохранването започна да ми създава сериозни здравословни проблеми. Често ми прилошаваше, нямах сили, виеше ми се свят и пр. Започна все по-трудно да ми става да ходя на лекции. Колежките в университета и съквартирантките ми започнаха да се притесняват. Усещах, че те знаят за проблема ми и говорят за него помежду си, но аз бях желязна, готова ако някой ме попита да отричам и разбира се имах много резервни варианти, като причина за лошото ми състояние.


Нервната ми система също започна да страда. Наложи се да посетя невролог, който като разбра, какъв всъщност е проблема ми каза, че първо аз не съм за него, а за психолог и второ ако на започна да се храня много скоро ще ми спре и цикъла. И наистина съвсем скоро това се случи. След 2-3 месеца цикъла ми спря. Не искам да си спомням, на колко гинеколози съм била, колко различни лекарства съм изпила, за парите да не говирим. И до днес продължавам лечението си с медикаменти. Всички знаем, че когато веднъж се наруши нормалния цикъл на жената, после трудно влиза в релси. Слава на Бога проблема е овладян, но това се случи едва след като започнах да се храня.

Станах и много по-психически нестабилна. В някой моменти осъзнавах, че имам проблем и това ме объркваше. Почти нямаше човек (дори и непознати като например продавачки в магазини, които посещавах), който като ме видеше да не ми казваше, че съм много слаба.
Едновременно се радвах и ми ставаше неприятно от подобни коментари. Борих се със себе си. Започнах да си купувам по-големи дрехи, така че да не изглеждам толкова слаба в очите на другите. Това не беше трудно, защото и най-малкия размер ми беше голям
Постепенно загубих контакт с много хора. Изолирах се. Не исках да излизам. Когато ме канеха на празник или просто на някакво събиране не исках да отида, защото ме беше страх да не ме накарат да хапна нещо. Храната беше се превърнала в моя живот. Аз бях неин пленник в истинския смисъл на думата. Понякога се чувствах като в капан, от който никога няма да мога да изляза. Изпадах в паника ако не аз решавах, какво да се яде. Трудно, много трудно се живееше с мен в този период. Само много силен човек би издържал и за щастие аз имах и продължавам да имам такъв до себе си.

При мен имаше и още един от симптомите типични за хора в анорексична нервоза. Между другото това го разбрах, когато правих един от преводите за асоциация УНИКАЛ. Става въпрос за прекомерното упражняване. Въпреки, че нямах сили и енергия, давах всичко от себе си да се движа повече, за да не напълнея и ако можеше дори да отслабна още. Благодарение на тези усилия, които полагах обаче аз научих доста неща за спорта и наистина се влюбих в него. Вече го обичам истински и не мога да живея без него. Всъщност спорта ми даде много и продължава да ми дава. 

Въпреки всичко успях да се дипломирам. След това трябваше да започна работа. Ходих по доста интервюта, имах и пробни периоди, но или не ме одобряваха или аз се отказвах. В мен бушуваха страх, несигурност, много се подценявах, не вярвах в себе си. Като капак на всичко не се хранех и се тъпчех с лекарства. Чувствах се като развалина. Ето какво си бях причинила. Така влязох в един период, в който бях изолирана, отчаяна, търсеща, бореща се. През цялото това време моя приятел нито за миг не ме остави. 
За него нямам думи! Само мога да кажа, че е един изключителен Човек, който много ме обича. Без него нямаше да се справя. И тук идва момента да му кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ! Как успя да ми помогне? С търпение, подкрепа, разбиране, Любов и пак търпение, подкрепа, разбиране, Любов... така до безкрай. Понякога го виждах изморен, но никога отчаян. Не се отказа да продължи в борбата заедно с мен. За миг не пусна ръката ми, напротив държеше я все по-силно. Чакаше деня, в който ще се оправя, ще прогледна, ще чуя правилно неговите думи и най-вече Вярваше, че този ден скоро ще дойде.
И той наистина дойте. Изведнъж започна моето прераждане, ако мога така да го нарека. За това много ми помогна едно пътуване до най-хубавия град за мен – Варна♥ Отидохме да посетим сестра ми, която учеше тогава.
Там видях щастливи хора, усетих слънчевото настроение на града и любовта, която се носеше във въздуха. Много деца, истински жовот. За мен това беше раят. Исках да бъда в тон с всичко това, но не бях.
Най-накрая разбрах, че имам проблем! Осъзнах го и го приех. 
След което, лека по лека, пристъпих към неговото разрешаване.
Прочетох много материали, изгледах доста предавания, посветени на темата и плаках, много плаках. Чрез тях чух гласа на много страдащи момичета. Точно тогава чух и собствения си глас, викащ за помощ. Чувствах се едновременно силна и слаба. “Трябва да издържа!“ бяха мислите в главата ми. Изпитвах огромна вина към най-близките ми хора. Съжалявах за всичко, което им бях причинила – за лъжете, огорченията и т.н. Многократно им се извиних, за това че е трябвало да минат през ада заради мен. Силно се надявам, че вече са ми простили и са върнали вярата си в мен.
Това стана преди две години. Много трудно ми беше, но започнах да поемам храни, които преди тотално отричах. Още помня деня, в който след 5-6 годишна пауза отново опитах хляб. Проядох и сладичко. Така постепенно качих килограми. Сега съм влязла горе-долу в норма, но има какво още да се желае. Най-трудно ми беше да приема, че някой от дрехите не ми стават, но вече и това е преодоляно. Приемам го като нещо нормално. Започнах да гледам по друг начин на живота. Почувствах се пречистена. Сякаш откривах златната среда вътре в мен.
Ще се повторя за кой ли път вече, но искам пак да го кажа – беше ми много трудно! Обаче се справих, устоях. Повярвах и то се случи... 
„Всеки ден е нов, вече съм готова да отворя пак очи“, така оздравях и сега съм Щастлива!

Поуките, които си взех след всичко преживяно:


„Това, което сам си направиш никой друг не може“
„Това, което не ни убива ни прави по-силни“
„Не изпадай в крайности – балансирай“
„Вярвай! Мечтите се сбъдват“
И не на последно място „Никога не се отказвай от Щастието си – Бори се до край“. 






четвъртък, 13 декември 2012 г.

Вътре в опита Извадки от книгата, “Вътрешeн глад”: Млада жена в борба с Aнорексия и Булимия.


От Мариан Апостолидес

Личният опит на страдащите от хранителни нарушения е уникален и се различава значително от едно лице на друго. Имаме удоволствието да Ви предложим трогателна история на една млада жена и жестоката и борба  с анорексия и булимия.
Въпреки,че много внимание се отделя в днешният Западен свят (тепърва и в България) на предмета на хранителните нарушения (или психогенни хранителни разстройства), ние рядко имаме възможността да участваме в разпределението на болезнени и откровени подробности за стреса на отделните индивиди. Въпреки че няма две преживявания които да са сходни, нашата надежда е, че вие, нашите читатели, тук може да намерите нещо което ще ви помогне да дадете глас на вашите чувства или чувствата на тези, на които предоставяте подкрепа.

Преди четири години започнах да пиша книгата „Вътрешен глад” не само да споделя моя опит, но и да осигуря добре проучени съвети за хората с хранителни разстройства, техните семейства, техните терапевти, учители и т.н., съвети, които ми се иска да ми бяха дадени, когато се чувствах в капан, сама с моето хранене. Чрез тази комбинация от лична история и клинични съвети в книгата ще се надявам да се свържа с жените / момичетата на нестабилно емоционално ниво. Да им помогна да приемат клинични предложения и да започнат да се хранят, преоткривайки своите собствени вътрешни сигнали за глад.
Глад –  анорексичка & ум и тяло
“Всичко, свързано с храни и физически упражнения трябваше да бъде спазвано от единия ден до следващия. Ако за закуска ядях двадесет люспи от зърнени храни, на следващия ден трябваше да изяждам също двадесет. Ако изкачвах стълбище по пет пъти в понеделник, във вторник ставах възбудена и нервна ако изкачвах  тези стълби само четири пъти. Казах си, че всяко отклонение от контрола който си налагам ще ме отклони от желаните за мен резултати  – да бъда СЛАБА.
Не бях съзнателно наясно с истинския проблем: че всяко отклонение ще отнеме чувството ми за контрол и ред. Когато се скрих в тялото на анорексичка аз бях в самото предприятие, рационален свят, където не е трябва да се чувства, срам, социална недостатъчност, изолация, или самостоятелно омраза. Когато си мислех за тегло и контрол, това ми помагаше да изтрия емоциите и да отида направо на познанието, на твърдостта и надежността на калориите, грамовете мазнини и цифри по скалата.
“Моята диета, заедно с моята подготовка на домашните, ми даде мярка              за комфорт, остров на  Безопасност където мога да почивам, когато бях на удавяна в социалното и емоционално море от девети клас. За този остров, моето социално и сексуално развитие намаля. Все повечe и повече ставаха положенията,  в които аз не можех да комуникирам  с връстниците си в техния свят, защото те се бореха с какво е чувството на опознаването на юношеството, докато аз се учех какво е чувството да проуча анорексията. “
“Тялото ми реагираше негативно на отказаната от мен храна, докато аз по всякакъв начин отказвах да приема че храната е необходимото гориво за оцелеяване. Стомахът ми стваше все по разяден от празнота, моята суха кожа на люспи, по лицето ми нарасваха меки косми, колената ми трудно се разгъваха, когато ставах, като че ли ще припадна. Тялото ми беше в паника…..
Това е като че ли някой  крещи от нужда за храна: Дайте ми да ям, дайте ми да се храня сега, защото аз съм започнала да колабирам! Не мога да понеса това повече, аз няма да продължа много дълго! Но съзнанието ми отговори на глада на тялото ми с твърдо „не” : Игнорирай го. Аз не слушам това, не мога да го почувствам … Не, аз не съм способна да го чувствам. Нееееее.НЕ! Аз не съм гладна-аз не изпитвам глад! “

Ставайки Булимичка: Хранителното разстройство промени формата си:
“Устните ми прегърнаха могила от сладолед на студена лъжица. Това първо усещане за вкус е така деликатно и в синхрон с укзите че сме склонни към насилие в декларацията съдържащи се в акта на хранене, на декларацията, че съм свободна от всички външни очаквания за това как трябва да изглеждам, как трябва да действам, кого трябва да бъда. В края на краищата тази диета, всичкото това губене на тегло- а аз все още не съм щастлива. Моята загуба на тегло не е трансформирала социалния ми живот, омразата ми, и моето объркване. С яденето си казвах, че няма да играя по едни и същи ограничителни правила, когато знаех, че не може да се спечели играта, когато знаех, че не може да се получи щастие, което тънкостта (слабостта) е обещала.
“Когато чашата на сладолед е празна, енергията, която е гъделичкала кожата ми потъна отново в тялото ми. Аз вдъхвам дълбоко няколко пъти със затворени очи, успокойвам мускулите си, докато …. Паника. Какво става с мен? Защо ям толкова много? Защо не мога да го контролирам? Мислите ми бяха бързо увлечени в калорините изчисления, планиране да унищожа вредата, но се опасявах че не можех да отменя щетите върху теглото и фигутрата си, допълнително калории -изчисления, и т.н. Можех да стоя сгушена на пода на стаята ми, ръцете запечатваха коленете ми до гърдите ми, и се разтърсвах напред-назад. Чувствах отчаяно как искам да задържа моят контрол над храната ми и тялото ми.. Това е, когато знаех, беше че периодите на преяждане не са ме освободили.

Като Булимичка:  Се очертаваха емоциите ми прорязани с писъците:
“Не можеше винаги да се отървавам от тялото си. Не можех, а исках понякога да живея извън кожата си. Тялото ми стана билборд, който съобщава на всички, че съм жалка, виновна, гневна и недостатъчно способна. Това стана доказателство за отвратително ми поведение, моята липса на контрол, и моята аномалия. “Тялото ми се превърна в пример за национално хранително разстройство.
Говорих сама на себе си:        
„ Ето го и него- бойното поле, където замаскирах своите емоции.
. Погледни се, Мариан. Виж се само, Отврат.  Бях гола пред огледалото. Виж тези
оръжия. Бедрата ми са толкова големи! Отврат! Мариан …. Направи някои лицеви до…..; Мариан, отново. Това е отвратително! Поглеждах се в огледалото и виждахслабохарактерно оръжие, мастни бедрата, закръглено коремче….
 Аз се разглеждах парче по парче по парче. Не виждах наличие на връзки. Не виждах форма, съставена от криви и прави ръбове, но виждах най-вече меките си тъкани- силно покриващи моите мускулите. Телесният ми образ отразяваше мисленето ми за самата мен: Мразех тялото си, защото аз се мразех ужасно много, аз се съмнявах в тялото си, защото аз се съмнявах преди всичко във себе си, аз бях ядосана на тялото си защото бях ядосана на себе си. Омраза, съмнение и гняв. Това е, което виждах, когато погледнех в огледалото. “

Поглеждайки назад: Преглед на хранителното  разстройство след две години
Когато погледна назад към тези години с анорексия и булимия,  чувствам че все още ми е тежко понякога-но много рядко….. Тялото ми не се чувства изпълнено с остър  гняв, а вместо това се чувствам изпълнена отвътре със спокойствие, което притежава силата да се проборва с на моменти мощна тъга.
Въпреки тъгата, въпреки желанието ми,ми се иска някой да ми бе помогнал по-рано, аз знам, че това е моя път, и че не можеше да съм достигнала до тук, без да съм преминала през  моето заболяване. Аз нямаше да съм тази жена с това прозрение, тази представа, и това състрадание, ако не се бях борила и преминала през анорексия и булимия.
Ще направя всичко по силите ми, за да попреча на други хора в развитието на  хранителни разстройства, и да им помогна да намерят собствения си път.
Ние всики заслужаваме повече.

Компоненти на моето изцеление

o    Работа с информиран и съпричастен терапевт
o    Подкрепа от асоциация за хранителни нарушения
o    Приемане на антидепресант за една година, докато трае лечениетo
o    Водене на Дневник, за споделяне на чувства и емоции
o    Разговори със съпричастни приятели
o    Поддържане на списъци с планираните ежедневни менюта
o    Поддържане на чувство за хумор към живота      
o    Танци

o    Практикуването на йога
o    Подлагане на шиацу и масаж терапия
o    Поемане на рискове, когато се чувствах готова
o    Плач
o    Къмпинги сред природата
o    Опрощаване към самата себе си
o    Отдаване на състрадание към самата мен

 За мен, процесът на лечение е дълъг и е изненадващо тънък. След две години изследване на преживяванията  в живота ми, аз погледнах назад във времето и видях разстояние- имах дълго пътувне. Видях себе си да стои силна на земята, усвояване на светлината и красотата около мен. Пейзажът около мен изглеждаше различен, сякаш се беше преместил….Но всъщност не той, а аз се бях преместила… По време на тези две години, аз бях в състояние да напусна моите хранителни нарушения – да ги оставя, а не просто да ги изключвам, а не да бягам от тях, защото бях довела себе си до емоционалното мястото, от където аз вече не се нуждаех от тях повече…..никога повече.


От Вътрешна глада: „Борбата на млада жена с Анорексия и Булимия

За утехата в храната


Това е друга история за друг скъп за мен човек. Тя винаги е била пълна. Когато бяхме малки това не и печеше. Беше веселото, усмихнато момиче, винаги душата на компанията. С годините обаче, пълнотата и се превърна в проблем. Започнаха все по осезаемо да и липсват нещата, случващи се в живота на нейните приятелки - мъжко внимание, интимен партньор, семейство, деца. От жизнерадостно дете тя се превърна в девойка със много скрупули, а след това в тъжна и дори депресивна жена. Много пъти е правила опити да отслабне. Зверски диети, медикаменти, билки и какво ли още не. Но така и неуспява да реши този съдбовен за нея проблем.

В момента е на 33 години и тежи 100 иии... кила, с редица здравословни проблеми, дължащи се на наднорменото тегло. Облекчение намира в храната и така цикъла се затваря.

Всички, които я обичам все още се надяваме да намери сили да се справи.


Приятелката ми беше стигнала дъното


Когато започнах да ям и повръщам, споделих за това ми гениално хрумване на най-добрата ми приятелка. По стечение на обстоятелствата тя също прие това поведение. Започнахме да си разказваме за пиршествата и повръщните, да го правим заедно, като един вид се разбирахме и подкрепяхме в това нелепо преживяване. Мина време и нещата за нея се влошиха. След дълг период на повръщане започнаха да се появяват и физиологични проблеми – с щитовидната жлеза, косопад, рушене на зъбите /може да изпускам нещо/. Но не това беше най-лошото. Тя спря да се храни. Стана  38 кг, с празен поглед и никакви емоции. Спря да излиза, да говори. Общуваше много вяло само с майка си и с мен.
Аз по това време вече бях осъзнала, че имам проблем и полагах усилия да изляза от обръча на булимията. Истината е, че нейното състояние оказа въздействие върху мен и ми помогна да се справя. От една страна изпитвах безгранична мъка като я гледах така. Плачех всеки път когато си тръгна от дома и, защото неможех да понеса тази безжизненост и отказа и от всичко – храна, приятели, купони, гаджета, цвят. От друга страна се уплаших. Ами ако мен ме сполети същото. Тази мисъл провокира в мен още по-силно и осъзнато желание да намеря друг начин на съществуване.

Моята приятелка започна да ходи на психотерапия и в началото имаше подобрение, но от един момент нататък нещата започнаха отново да се влошават. Майка и се отказа от работата си, за да е неотлъчно до нея. Нужно беше доста време, докато приятелката ми започне отново да навлиза в живота. Постепенно започна да приема храна, да говори, да плаче, да излиза, но най-трудно беше да се отново да се усмихне. Така двете заедно минаха през ада, но успяха да победят болестта.  Поуката до тук е, че майчината любов,  всеотдайност  и подкрепа е най-голямото оръжие в борбата със болестта. Но дали е достатъчно? Оказва се, че е тя е необходимо условие, но не винаги е достатъчна. Моята приятелка започна да се храни, но след известно време започна да придобива други вредни навици. Алкохол, наркотици, безразборен секс. И пропадането започна отново. Когато достигна дъното, както тя сама каза, замина. Това може би направи, за да си даде време и пространство да остане сама със себе си. Заради миналото си, тя промени бъдещето си.
Сега моята приятелка е далече от нас. Те е майка, съпруга, дъщеря, сестра, работещ човек. Чувства се спокойна. 

Историята на едно момиче, минало през страшния кръг на Булимията


Девети, десети или единадесети клас ..... незнам. Тогава когато Дядо Коледа отдавна не сбъдваше желания. А той сбъдвал ли е въобще? Не си спомням ...... Тогава открих друго вълшебство. Хапваш, ядеш, тъпчеш се, изпълваш се и готово ....... днес си щастлива. А утре? Утре пак ........и пак .........и пак.  Щастлива, но дебела. Да съм дебела, без самочувствие, с наведена глава! О не, нестава! Друго трябва .....  Ям, тъпча се, изпълваме се, добре ми е ........ повръщам, спокойна съм. Фокус-мокус:  имам проблем – ям – няма проблем; повръщам – не съм дебела. Супер!
И така година две .... пиле две .... тоалетна две ...... Булимичка съм ... А не, не съм! Просто обичам да си похапвам, но искам да изглеждам добре. А това ли е? Е вярно, ям когато ми се яде, когато не ми се яде, когато съм тъжна, когато съм весела, когато съм самотна, когато съм провалена, когато съм неразбрана, когато съм обичана, когато съм недостойна, когато съм лоша......... Какво се оказва? Храната е моята утеха, а булимичните ми навици, средство да се накажа. Потресаващо! Това е нечувано, как може, та аз съм силна, умна, хубава, с добри приятели.....
Това не е моята история. Аз просто обичам да си похапвам, но нали за да те харесат трябва да имаш тънка талийка и аз какво да правя, доказвам се ... повръщам. И така година, две, три ... доказване и безконтролно повръщане .... навсякъде. Е май прекалявам вече, трябва да спра. Това разбира се не е проблем, казвам край и това е .... Край, край ама като ми е гадно ... Е добре де, хайде и този път, може и още веднъж, това е за последно ......... немога, трябва пак да го направя. Луда ли съм, подута ли съм, обичана ли съм, достойна ли съм....
И така вълшебството започна да ме притиска, ограничава, лъже.
Ееее, ама трябва и малко радост в тоя живот. Ще си хапна и ще повърна ...... Да си имам радостта! Аз май съм пълен провал! Не се харесвам и не се обичам! Боли ме, срам ме е, страх ме е, виновна съм... Успокой се де .... я си хапни.......... И така всичко отначало.


Точно как, кога и къде приключи тази история, незнам. Може би там някъде далеч от съвършенството, главната героиня намери и обикна себе си. А може би когато  разбра, че е нито по-малко, нито повече от себеподобните. Или пък когато се научи да плаче, да прощава,  да приема, да разбира. Незнам. Да не забравяме, че не съм била там.
           

петък, 16 ноември 2012 г.


4-ти Брой на Бюлетин за Специалисти и Студенти в сферата на Хранителните Разстройства


Можем ли с Краткосрочен Пост да

Предвидим склонността към преяждане?

В малко проучване, имаше малка промяна в

поведението сред студентите.

 5. Резултатите от някои изследвания показват, че постене или без храна в продължение на най-малко 24 часа, е особено рисковано и може да се предвиди паталогия в храненето по-добре от мерките на диетичните ограничения. Дрю Андерсън, д-р, и Катрин Schaumberg на Albany държавен университет, Олбъни, Ню Йорк, провери тази хипотеза чрез оценка на отговорите на отделните индивиди в тялото си и поведение в храненето след краткосрочен пост.

Четиридесет и двама участници са наети от голяма част университетски студенти. Всеки участник се среща с учените 24 часа преди пост и завършени проучвания за измерване на тялото и патология в храненето. Участниците самостоятелно наблюдават приема на храна в продължение на 36 часа преди постите. След всяко хранене участниците дали или не са се чувствали, че са яли прекомерно количество, посочват дали са ангажирани, призовавайки поведението след хранене. Те са помолени да постят в продължение на 24 часа. В края на поста им, участниците се срещат с изследователите и докладват за успеха на поста. Те също така завършват представата за тялото си States Scale, в 6 т. мярка, която включва шест въпроса, класирани върху Ликерт скала, която се интересува за чувствата на обекта по отношение на външния им вид в определен момент във времето. След това участниците продължават да записват приема подробно за 60 часа след края на 24-часа пост.

Изследователите съобщават, че до този момент участниците не са показали промени в тялото си. Предварителни описателни анализи на склонност към преяждане и прочистване показват, че 22% от участниците се хранят прекомерно в 36-часовия период преди пост, а малко по-висок процент (27,3%) от участниците се хранят прекалено в рамките на 36 часа, след поста. Не са докладвани сред участниците прочистване преди постите, въпреки че има едно компенсаторно поведение – прекомерно упражняване - след гладуване.

ВНИМАНИЕ: Асоциация УНИКАЛ предлага за 1-ви път:

Обучение за ХН Он-Лайн Консултант и Практика в сферата

започва на 20-ти Ноември 2012.
Тренинга за ХН Конултант е самостоятелно базисно обучение в сферата на Хранителните Нарушения, като допълнително е включен и модул за Краткосрочно Психологично Консултиране по Карл Роджърс (Хуманистичната школа) супер популярна терапия в ЩатитеНакратко тренинга е на базата на дистанционното обучение- в дома ви и ви предлага чудесна гъвкавост да се обучавате в удобни за вас часове и да започнете веднага:

За Съдържание на Обучаващите Модули, вижте тук: http://bia-unikal.org/?page_id=1289

Побързайте със записването-изпратете ни имейл с вашата готовност-преди 19-ти Ноември!

Очакваме Ви!

Екипа на Асоциация УНИКАЛ


За Контакти с нас:

Имейли: unikaled@abv.bg  или bia.unikal@gmail.com

Асоциация УНИКАЛ : http://www-bia-unikal.org

На вниманието на Ели Павлова

Консултант Хранителни Нарушения
Основател и Президент на
Първа Българска Асоциация УНИКАЛ
Помощ при Хранителни Нарушения


  

четвъртък, 15 ноември 2012 г.



4-ти Брой на Бюлетин за Специалисти и Студенти в сферата на Хранителните Разстройства

 4. Субектите са разделени в две групи, “топла” или “студена”, според средната записана по време на 3-дневния тестов период. Средно дневно на открито AT е получено от Кралство Холандия от метеорологичен институт на метеорологичната станция, най-близо до дома на всеки пациент. За хоспитализирани, AT е получено от метеорологичната станция, най-близо до центъра на  лечение.
Температурата има ефект
Основната констатация на изследването е значим ефект на AT на физическа активност при подрастващите пациенти с AN. Студената група е значително по-активна физически от топлата група, а топлата група е по-заседнала. Авторите определят депресия или тревожност като основните причини за хиперактивност. Следователно, увеличаването на физическата активност, наблюдавана сред AN пациенти през студените месеци, може да бъде адаптивна реакция, за да се компенсира хипотермията, получена от загуба на телесна топлоизолация, поради загуба на телесно тегло.
Авторите също така отбелязват, че хипотермия е често срещано при пациенти с AN, а пациентите често се оплакват от усещане за студ и се сгряват с топли напитки, седнали в близост до нагреватели, или опаковане в одеяла. Посочените още от д-р Carrera субскали за EDI-2, мярка диск за тънкост и недоволството на тялото, не са свързани с каквато и да е обективна мярка за физическа активност. Техните открития оспорват широко разпространеното убеждение, че физическата активност е стратегия за загуба на тегло, която умишлено се използва от пациенти с AN.


ВНИМАНИЕ: Асоциация УНИКАЛ предлага за 1-ви път:
Обучение за ХН Он-Лайн Консултант и Практика в сферата
започва на 20-ти Ноември 2012.
Тренинга за ХН Конултант е самостоятелно базисно обучение в сферата на Хранителните Нарушения, като допълнително е включен и модул за Краткосрочно Психологично Консултиране по Карл Роджърс (Хуманистичната школа) супер популярна терапия в Щатите.
Накратко тренинга е на базата на дистанционното обучение- в дома ви и ви предлага чудесна гъвкавост да се обучавате в удобни за вас часове и да започнете веднага:
За Съдържание на Обучаващите Модули, вижте тук: http://bia-unikal.org/?page_id=1289
Побързайте със записването-изпратете ни имейл с вашата готовност-
преди 19-ти Ноември!
Очакваме Ви!
            Имейли:  bia.unikal@gmail.com или unikaled@abv.bg
            Асоциация УНИКАЛ : http://www-bia-unikal.org

Блог: http://hranitelni-narushenia.blogspot.com/